ЗА ЗАКЛЮЧЕНОТО СЪРЦЕ И СЕМЕЙНИТЕ КОНСТЕЛАЦИИ
Когато някой ни доближи, а ние се оттегляме и „заключваме” сърцето си.
Когато вместо да откликнем – се отдръпваме.
Например в ИНТИМНИТЕ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ, когато другият ни доближава, а ние се отдръпваме.
„Н.А. преживява трудности в създаването на дългосрочна интимна връзка откакто се помни. При последният си опит за интимно партньорство забелязва и осъзнава повтарящият се модел, по който протичат връзките му: в момента, в който започне да се привързва и другият се отваря за него, той се отдръпва, въпреки че на съзнателно ниво мечтата му е да има семейство.”
Къде би могъл да е коренът на това преживяване? И къде е ЛЕЧЕНИЕТО?
Един от вариантите е да погледнем назад в нашето детство и да потърсим, да си спомним ситуация, в която може би сме искали да отидем при майка си или баща си, а тях ги е нямало там за нас. Имали сме нужда от тях и сме се почувствали изоставени. Това може да е ситуация продължила минути, понякога часове и дори години. Например докато сме били в кошарката, а майка ни е вършела нещо в другата стая, или докато сме били в детската ясла, или докато са ни гледали баба и дядо на село.
„Н.А. е преживял ранна раздяла с родителите си – на годинка е оставен при баба и дядо, а родителите му рядко идват да го видят до шестата му годишнина.”
Какво се разиграва в душата на едно дете в такава ситуация? Какви чувства бушуват? Може би гняв, отчаяние, безнадежност, страх, срам, усещане за потъване и дори сякаш някаква част от него „умира”. След това следва изключване, защото ситуацията е непосилна за капацитета на едно малко дете и много често вътрешното решение „оттеглям се, до мен няма никой, аз съм сам”.
Когато майката отново се появи, детето вече не отива към нея. Нейният образ за него вече е друг – образ, асоцииран с болка, упрек и недоверие. Този образ го съпътства през целия му живот и се пренася в другите му взаимоотношения.
В СЕМЕЙНИТЕ КОНСТЕЛАЦИИ тази травма се нарича „Прекъснатото движение към майката”.
Как може да се промени това? Как може да се излекува тази травма?
Може да се случи само там, където е започнало … при мама. Назад във времето, когато травмата е възникнала и още по-назад във времето преди травмата.
“Спомняме си за други преживявания, които сме имали с нашата майка. Преживявания на сливане, доверие и щастие. Например: ние в нейните прегръдки, на нейната гръд, хранейки се от нея и гледайки я с безусловна любов. Спомени от нашето щастливо детство, когато сме се чувствали обичани, държани, сигурни, защитени, щастливи с НЕЯ. Отделяме в сърцето си място за този образ на близост с мама, когато сме се чувствали обичани и в безопастност. Оставаме този образ да се разпростре в нашата душа, докато я изпълни изцяло.
С този образ в сърцето гледаме към майката след травмата и му позволяваме да се разпростре и разтвори …
Поглеждаме я в очите и преодолявайки предишно си решение, й казваме: „Идвам, връщам се, мамо”. Вземаме ново решение, въпреки страха и въпреки болката и правим малка крачка към нея. И още една. Бавно. И още една.
Докато потънем в прегръдките й.”
Автор: Веселина Калчева
Източници: Берт Хелингер
Снимка: pixabay
Вижте още: ПИСМО ДО МОЯТА МАЙКА
Текстът е авторски. Всички права принадлежат на Веселина Калчева. Ако желаете да използвате част от текста или целия текст, моля упоменете автора и сложете линк към оригиналната публикация.
Trackbacks/Pingbacks